ДЕН ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИ – КОЙ Е НАЙ-ВАЖНИЯТ ЧОВЕК

Най-важният човек е този, с когото общуваме в момента. Ако осъзнаете тази мисъл, това ще доведе до подобряване на взаимоотношенията ви, до хармония в семейството, просперитет в работата, до прекрасни социални взаимоотношения.

Онази вечер наблюдавах хората от съседната маса в едно столично заведение. Те седяха на една маса – компания от пет-шест младежи и девойки и вместо да общуват помежду си, бяха заети с мобилните си телефони. Пишеха sms – и, цъкаха в интернет, пращаха снимки. Изглеждаха така, сякаш желаеха да бъдат на друго място и с други хора и се бяха събрали заедно само, за да покажат на останалите си познати къде и с кого са били и колко хубаво са изкарали. Само, че по нищо не личеше нито да се забавляват, нито да се радват, че са с хората, с които са в момента.

Същото се случва и в професионалните среди. Например някой говори по работа с клиент или с колега и позволява разговорът да бъде прекъсван от телефонни обаждания или от друг човек, с което все едно казваме на човека, с когото се опитваме да проведем среща „ Чакай малко сега, този е по-важен от тебе…“

Продължете да четете ДЕН ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИ – КОЙ Е НАЙ-ВАЖНИЯТ ЧОВЕК

ДЕН ДВАДЕСЕТ И ТРЕТИ – НАЙ-ПОДХОДЯЩИЯТ МОМЕНТ

Кой е най-подходящият момент?

Най-подходящият момент е сега.
Ако искате да направите нещо, няма значение какво: ако щете да опечете баница, да проведете разговор, който все отлагате, да се срещнете с някого, да кажете на децата си, че ги обичате, да говорите с шефа си за повишение на заплатата, да смените прическата, обкръжението, работата си, да се извините на приятел, да направите онази стъпка, която смятате, че ще промени живота ви към по-добро, но все отлагате. За всичко това най-подходящият момент е именно сега. Не утре, не след пет минути, не когато обстоятелствата, ще са благоприятни, не когато шефа ви е в добро настроение или когато звездите ще са се наредили по подходящ начин, не когато ще се чувствате по-уверени или ще изглеждате по-добре или когато ще получите очаквана подкрепа.

Продължете да четете ДЕН ДВАДЕСЕТ И ТРЕТИ – НАЙ-ПОДХОДЯЩИЯТ МОМЕНТ

ДЕН ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ – ЕТИКЕТИТЕ

Слагате ли етикети? На хора, на ситуации, на събития.

Всички го правим в някаква степен. Ако се погледнем отстрани, ако наблюдаваме мислите си, aко чуем думите си, ще видим, че в по-голяма или в по-малка степен сме склонни да даваме оценки.

Защо непрекъснато оценяваме, категоризираме? Така може би подреждаме нещата от живота. Всичко е пакетирано, сложено в кутийка, кутийките са архивирани и са поставени етикети.

Вчера имах професионален разговор с един колега. Той е ерудиран и специалист в работата си. Но как говореше? Коментираше едни документи, но навсякъде даваше оценки и слагаше етикети. Мотиви нямаше, но и не беше нужно, а оценките не се свеждаха пряко до текущата работа: „Това е глупаво, онова е несъстоятелно, това е подходящо, онова неприемливо“  – и така до безкрай. Жестовете на тялото и гримасите, които правеше също показваха личното му оценъчно отношение. Но защо е всичко това ? Защо много от нас изпитват необходимост да дават оценки и мнения за всичко и всички?

В много професии, като например в професията на консултанта, се изисква професионално мнение и тогава е добре да изразиш такова, но в един момент е необходимо да направиш разграничението между професията и отношението, което имаш към живота като цяло. Не можеш ли просто да наблюдаваш, да приемеш нещата такива, каквито са, без да правиш нещата лични, без да изпитваш необходимост да ги подреждаш в картотеката на ума си и без да изпитваш непрестанна нужда да заявяваш своето мнение за всичко.

Продължете да четете ДЕН ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ – ЕТИКЕТИТЕ

ДЕН ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ – ДА УПОРСТВАМ ИЛИ ДА СЕ ОТКАЖА

Нямам особено настроение. Подхващам едно – не се чувствам удовлетворена. Подхващам друго – и това не ми харесва. Насилвам се да правя нещата, но вътрешното ми съпротивление расте. Трябва ли да се насилвам въпреки нежеланието ми или да зарежа всичко.
От една страна дисциплината е важна, от друга страна- душата ми баш за това е дошла на този свят да се мъчи, как пък не. И сега какво да правя?

Тогава се замислям за моите цели. Какви са те? Човек е добре да знае какво иска, накъде е тръгнал, да си представи мястото, към което се е устремил. Тогава се запитвам дали това, което „трябва“ да направя ще допринесе за постигането на целите ми. Ако да-действам. Въпреки че може и да не ми е много приятно, преодолявам нежеланието си и мързела си и просто правя това, което считам, че трябва. Правя го по най-добрия към момента възможен начин. Най-доброто, което мога да направя ще е различно във всеки един момент. Ако съм уморена, болна или не съм в настроение, това което правя няма да е толкова добро, ако правя същото когато съм отпочинала и увлечена в заниманието си. Това обаче няма значение. Във всеки един момент правя най-доброто, на което съм способна именно в този момент. Нито повече – защото това излишно ще ме изтощи, нито по-малко-защото ще чувствам неудовлетвореност.
Ако нещото, което „трябва да“ направя не съответства на моите цели – тогава няма защо да се насилвам да го правя.