ДЕН ДВАДЕСЕТИ – ПРОМЯНАТА

Всичко в природата непрекъснато се променя –  ден и нощ, сезоните, дори планините, които с вековете се превръщат в пясък, животът и смъртта.

Понякога се променяме и ние. Това обаче, нерядко ни плаши. Причината да променим гледната си точка, възприятията и поведението си, реакциите, могат да бъдат събитията в нашия живот. Днес нещо се случва и вече нищо не е както преди. В един момент осъзнаваме, че ние също сме се променили. Аз мисля, че това, което най-много ни променя и най-много ни учи е именно нашият живот. Животът е най-добрият учител.

 

Когато нещо важно се промени в нашия живот това може да доведе и до вътрешна промяна. Невинаги можем да контролираме събитията, които стоят извън нас, но винаги можем да променим отношението си и поведението си спрямо събитията.

Когато настъпи някаква криза в нашия живот, това преди всичко е възможност за промяна. Колко от нас обаче разсъждаваме по този начин.

 

Обикновено сме склонни да виждаме само негативната страна на промяната, защото тя разклаща нашата сигурност. Промяната обаче може да доведе до нещо по-добре от това, което имаме и сме в настоящия момент. Стига да позволим това.

 

Как ще възприеме събитията, които нямаме силата да променим, зависи само и единствено от нас. Можем да си заровим главата в пясъка, можем да проклинаме съдбата, да потънем в депресия. Но всичко това е деградивно и разрушава предимно нас.

 

Аз вярвам, че всеки човек е дошъл на тази земя поради някаква причина и тя е, за да прояви и развие възможно най-доброто, на което е способна неговата душа. И именно кризите и промените са най-добрата среда, която правят възможно това да се случи.

 

При криза една врата се затваря, една възможност си отива, това обаче означава също, че има безброй други варианти, които могат да се случат в нашия живот при новата ситуация, има и други перспективи и те могат да бъдат по-добри за нас, стига да се възползваме от промяната. Да  възприемем промяната от съзидателната страна и да предприемем действия съобразно новата обстановка. Именно действието е това, което води до промяна, до реализирането на новите възможности.

 

Представете си колко скучен и еднообразен би бил животът, ако всичко предварително беше известно и ако никога нищо не се променяше. Нямаше да имаме право на избор, нямаше да можем да проявим своята креативност, нямаше да можем да разчупим рамките си на мислене и светоусещането си. Та и най-уреденият живот би се превърнал в невероятна скука, в едно вегетативно състояние, при което нищо и никога не се променя.

 

Докато имаме желание да посрещнем промяната, ако я приветстваме с добре дошла, живецът у нас никога не ще изгасне.

 

Промяната е движение. Промяната е просто факт, но поради страх от неизвестното, сме склонни да й придаваме често негативен оттенък. Много хора вярват, че миналото им е било цветя и рози спрямо настоящето, а настоящото – бъркотия, но същите тези хора и в миналото са се чувствали по същия начин, както и в момента – неудовлетворени. Обаче са забравили за своята неудовлетвореност от дистанцията на времето.

Промяната, това е преди всичко възможност. Нещо си отива и на негово място идва нещо ново. Открива се възможност да изявиш част от себе си по нов начин. Промяната е предизвикателство, тя е адмирирана от вечно търсещите, от тези, които не се предават, от тези, които имат индивидуален подход към живота в цялата му съвкупност. Тя е възможност да проявиш някаква част от себе си в най-добрата светлина.

 

Така например, ако те уволнят от работа- можеш да възприемеш този факт като голяма трагедия, но можеш да си дадеш сметка, че една врата се е затворила, но пък се открива нова възможност- да потърсиш други пътища, които могат да те отведат до по-добро положение за теб. Например, сега можеш да правиш това, за което винаги си мечтал да правиш, но поради страх, не си се осмелил да го предприемеш. И това ново обстоятелство променя живота ти за по-добро –  да чувстваш повече удовлетвореност от това, което правиш и да го правиш по-добре, защото го правиш с любов, страст и желание.

 

Дали ще се възползваш от промяната зависи само и единствено от теб. Трябва да слушаш собствения ти глас, защото той никога не те лъже.  Няма защо да търсиш и мнение на околните, защото те не са ти и не възприемат събитията така, както ти ги усещаш. Промяната се случва на теб и тя се случва в момент, в който ти имаш силите да проявиш най-доброто у себе си. Може да те е страх, може да не чувстваш сигурност, но именно това е предизвикателството.

 

Дали ще се възползваш от промяната и дали ще я употребиш по-най-добрия начин за теб, за да се окажеш на по-добро място, да водиш живот, при който чувстваш удовлетворение и пълнота, зависи само и единствено от теб. Няма смисъл да мислиш какво би било „ако“. Варианти има безкрай. Сега обаче се случва един от тях и ти можеш да извлечеш най-доброто от настоящето. Промяната отваря очите ти за нещо, което преди не си забелязвал.

Промяната е също възможно да погледнеш нещата от друг ъгъл, а понякога и възможност да видиш цялата картина.

Промяната е движение и живот, затова аз я приветствам. Тя винаги е път, който  до някъде, по който път от теб зависи докъде ще стигнеш.

 

ДЕН ДЕВЕТНАДЕСЕТИ – КЪДЕТО И ДА ОТИДА….ОТИВАМ СЪС СЕБЕ СИ

Където и да отида, каквото и да правя, винаги водя един и същи човек със себе си и това съм самата аз.
Това е уж много ясно, но невинаги осъзнато.
Мога да отида на почивка, да сменя обстановката, обкръжението си, средата. Мога да сменя квартала, дома си, мога да сменя дрехите, да променя косата си. Мога всичко да променя и нищо да не се промени, ако не променя себе си.
Истинската промяна е тази, която идва отвътре. И нещо съвсем малко да променя в себе си самата, то незабавно или постепенно ще доведе до промяна в живота ми. Променя ли външните обстоятелства, промяната ще е временна и то за кратко. Дори външната промяна да ми достави удоволствие , скоро ще свикна. Дори да заживея в най-голям разкош, скоро и с това ще свикна и ако съм чувствала вътрешна неудовлетвореност, разкошът не ще може да промени това чувство, макар и временно да успее да го притъпи.
Единственият човек, с когото винаги и при всички обстоятелства съм – и в радостни, и в тъжни моменти, и в моменти на страх, на раздразнение или на веселие – това съм аз самата. Затова трябва да мога да съжителствам с този индивид, да се разбирам със себе си, да си помагам и да се обичам.
Ако нещо не харесвам у себе си, и ако успея, да го призная пред себе си, мога да се опитам да го променя. Разбирателството със себе си е въпрос, който ежедневно стои за разрешаване и който изобщо не е за пренебрегване .
Може да се занимавам с куп други глупости, уж приоритетни, и да не остане време или смелост да чуя себе си. Ако постъпвам така, няма значение какво съм постигнала, нито къде съм, нито с кого се идентифицирам, защото вътрешно няма да съм удовлетворена .
Където и да отида, каквото и да направя, винаги водя и себе си. И куфарът може да не е лек.
Човекът, в хармония със себе си, позволява на хубавите неща да докоснат душата му, а не толкова привлекателните – игнорира. Неудовлетвореният винаги ще намери повод да е недоволен, да мрънка и да не е на кеф.
Представете си двама души, отишли на почивка в чужбина. Единият, използва времето , за да прекара добре, любопитен е да види, да се запознае, с различни места, хора и култури, очарован от възможността да види всичко това. А другият – мрънка. Недоволен е. Недоволен е от пътя, от храната, от обслужването, от стаята, от времето, от нищо не е доволен.
И двамата са тръгнали на почивка, но кой с кого е тръгнал….

ДЕН ОСЕМНАДЕСЕТИ – ИМАМ ПРАВО ДА ГРЕША

Имам право да греша. Старая се да избягвам грешките, но ако се случи да сгреша, трябва да си простя. Не мога да се държа непрекъснато отговорна за това, че съм допуснала грешка.

Добре е да осъзная къде съм сгрешила, да и дам ясна сметка за това, за да не допускам отново същата грешка. Възможно е обаче да повторя пак същата грешка и макар това да не е много умно, имам право и на това. И това е едно от моите основни права, макар и да не го пише в Конституцията.

От страх да не сгрешим понякога не предприемаме действия, за да осъществим на това, на което сме способни. Само този, който нищо не прави, е сигурно че няма да допусне грешка. Само че, нищо да не предприемеш, когато знаеш и можеш да направиш нещо, под страх да не сгрешиш, е всъщност най-голямата грешка, която можеш да допуснеш.

Ако сгрешиш, е чудесно да имаш достатъчно самочувствие, за да можеш да си признаеш грешката пред самия себе си и другите. Егото ни търси оправдание. Иска да изкара така нещата, чеда се убедим, че нямаме вина за допуснатата грешка, за да не изложим. Намира всякакви доводи, за да прехвърли отговорността на друг или на събитията, сякаш те са причината, довела до грешен резултат, а не че ние сме сбъркали.

Обаче, ако си позволим да грешим, ако приемем, че е възможно невинаги нашите избори да са най-правилните, всъщност ще започнем да допускаме и по-малко грешки. Когато престанем да вярваме, че винаги сме прави, започваме да грешим по-рядко.

Стремя се да правя правилните, според моите разбирания, неща, но ако допусна грешка, за мен, за другите, е по-добре да приема грешката. Не е нужно да се укорявам, а да отчета грешката си, за да мога да я поправя, ако това е възможно, а ако не е –да се опитам друг път да не я допусна.

И макар на много хора да се стори странно – ИМАМ ПРАВО ДА ГРЕША.

ДЕН СЕДЕМНАДЕСЕТИ – ШУБЕТО Е ГОЛЯМ СТРАХ

За последните две седмици преживях два толкова кризисни момента, изпълнени с толкова страх, които можеха изцяло да преобърнат живота ми и то никак не в положителна посока, което за щастие не се случи, но което не промени факта, че брах голямо шубе.

Става дума за страх, за страх от това, което може да се случи. Този страх е парализиращ. Очертава в съзнанието ти най-страшни картини.

Поради страх от това, което може да се случи някой хора не предприемат нищо, в случаи, в които има какво да направят. Например не отиват на лекар, въпреки че виждат, че имат проблем, но поради страх, бездействат и чакат проблемът да се разреши от само себе си. Все едно, че ако си затворят очите пред проблема, той престава да съществува. Такъв страх води до бездействие, а бездействието, в случаите, в които има какво да се направи, но не се прави, може да повлече след себе си много страдания.

Моя близка имаше здравословен проблем от годни. Проблемът е напълно решим, обаче по никакъв начин, тя не желаеше да отиде на лекар. Чака проблемът да се разреши от само себе си, което разбира се, не получи. Проблемът се оказа разрешим и всичко приключи за нея благополучно, буквално обаче въпросът беше на живот и смърт. Проблемът се оказа разрешим, само където поради това, че години наред не иска да се подложи на една манипулация, снощи щеше да почине и това не е преувеличение. Поради страха си, тя щеше да изгуби живота си.

Всички ни е страх от нещо, дори да не го осъзнаваме. Някои ги е страх от неизвестното. От това, което е възможно да се случи и колко страшно би било то. Обаче страхът не е добър съветник. Аз мисля, че ако те е страх от нещо, трябва да си представиш, че това, от което те е страх е факт, да го почувстваш и да видиш, че всъщност, ако престанеш да се съпротивляваш срещу това, което може да бъде, а го приемеш, че е, ще осъзнаеше, че нещата всъщност не са чак толкова страшни.

Ако пък те е страх да направиш нещо, смятам, че просто трябва да го направиш. Така заставаш лице в лице със страха и виждаш, че няма от какво толкова да те е страх. Дори когато много много те е страх, можеш да вземеш решение и да действаш. Правиш крачка след крачка. Малките крачки са лесни. Постижими са.

А някой ще попита, „ами ако страхът се окаже основателен, ако това, от което те е било страх, се окаже истина“. В този случай, когато страхът от нещо се окаже основателен, когато страхът от нещо, което може да се случи, се случи в действителност, трябва да знаете, че в този момент се мобилизира цялото същество. Настъпва безкрайно спокойствие, а умът работи бистро. Човек е в същността си. Трябва да приеме действителността и тогава осъзнава, че всъщност е много по-силен отколкото е предполагал.

Искам да споделя и това, че на човек никога не се дава повече от това, което е способен да понесе.

Каквото и да се случва, нека го приемем. Щом се случва, значи имаме сили да го приемем и да изразим същността си.

Страхът е един пакостлив дявол. Ако го оставим да ни обземе, може да обърка живота ни. Страхът съществува в нашето съзнание. Тое е една хипотетична възможност на това, което може да се случи.

Страхът в ума ни не е нещо реално, но може реално да провали живота ни.

Страх ли ме е ? Страх ли те е ? Тогава да направим това, от което ни е страх. Отвъд страха има радост, че страшната ситуация е превъзмогната или безкрайно спокойствие и приемане, ако страхът се окаже основателен.